Жалбоподателката Д.К. е подпомогната с правна помощ от фондация „Дигнита“, за да води дело в Европейския съд по правата на човека, където претендира обезщетение за липса на вътрешно средство за защита срещу трафик на хора. В България, нейният иск за обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен на основание, че доходите от платени сексуални услуги са „неморални“ и че за нея липсва правно основание да ги придобие.
Д.К. живее в малко населено място в Северозападна България, заедно с майка си и баща си. Известно време работи като шивачка, но в последствие се оказва безработна. Тя страда от биполярно разстройство. Запознава се с мъж от друго село и се премества да живее при него. Той й предоставя храна, подслон, джобни пари, купува й дрехи, плаща консумативите в къщата. За да може да се издържат двамата, мъжът я убеждава да започне да предлага платени сексуални услуги на Околовръстния път на София. Той събира и се разпорежда с всички пари, които клиентите заплащат. Също така, той съхранява личната карта на Д.К. В случаите, когато изразява желание да спре работа, мъжът я заплашва, че разкаже в селото й с какво се занимава. През февруари 2013 година Д.К. решава да избяга и съобщава на патрулиращи полицаи, че е жертва на престъпление.
В хода на наказателното производство, Д.К. претендира 8 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, заради посттравматичното разстройство, в което изпада след като излиза от тази ситуация. Д.К. претендира също 22 500 лв обезщетение за имуществени вреди, които представляват доходите й, които трафикантът й е отнел по време на експлоатацията, продължила 9 месеца, и с които се е обогатил неоснователно. През 2017 г. българският съдът осъжда окончателно мъжът за трафик на хора с цел развратни дейности (сексуална експлоатация) на 3 години затвор (условно), глоба от 4 000 лева, задължителна регистрация като безработен в бюро по труда, както и го задължава да плати поисканото обезщетение от 8 000 лева за морални вреди.
Искът за обезщетение на материални вреди обаче е отхвърлен и от двете инстанции, гледали делото, които се позовават на чл. 329, ал. 2 от Наказателния кодекс, който гласи:
„Пълнолетно работоспособно лице, което продължително време не се занимава с общественополезен труд, като получава нетрудови доходи по непозволен или неморален начин, се наказва …“. След изчерпване на възможностите за обжалване на национално ниво, Д.К. подава жалба до ЕСПЧ, с оплакване, че законовата рамка в България, в съчетание със съдебната практика, не й позволява да получи обезщетение за всички вреди от престъплението трафик на хора.
През 2021г, жалбата беше комуникирана на българското Правителство за отговор. То зае позиция, че принципно жертвите на трафик на хора с дадена цел (принудително подчинение, отнемане на органи, просия и др.) имат право на обезщетение за всички вреди от престъплението, включително и имуществените, но не и когато трафикът е с цел сексуална експлоатация.
В края на 2021г., с помощта на фондация „Дигнита“, жалбоподателката представи пред ЕСПЧ своята финална позиция по отговора на Правителството и по съществото на оплакването. Тя поддържа, че Наказателният кодекс позволява на пострадалите от трафик на хора да търсят обезщетение за имуществени и неимуществени вреди чрез граждански иск. В нейния случай, обаче, вместо съдът да определи размера на това обезщетение, след като призна извършителят за виновен, той не й признава това право. Жалбоподателката се аргументира, че разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НК е от 1968г, тя е остаряла и загубила значението си в съвременното общество. Това се подкрепя от факта, че в по-ново време в България е приет закон, който облага с данък услугата „ескорт“ (Законът за местните данъци и такси). Също така, криминализирането на услугите, извършвани от жертвите на трафик, чрез чл. 329, ал. 2 от НК противоречи на базисен принцип в правната защита на тези лица - клаузата за ненаказуемост: „Не е виновно извършено деянието, което е осъществено от лице, пострадало от трафик на хора, когато е било принудено да го осъществи в пряка връзка с това му качество.“ (чл. 16а от НК). В допълнение, Законът за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления предвижда Държавата да компенсира жертвите на трафик за „пропуснати доходи“ и „други имуществени вреди“.
По делото на Д.К. пред ЕСПЧ участие взе ГРЕТА, като трета заинтересована страна. ГРЕТА представи становище с изброяване на нормите на международното и европейско право, което съдържа основание за претендиране на имуществени вреди от трафик на хора. Също така, ГРЕТА представи примери от съдебната практика на други европейски държави, с които се присъждат обезщетения заради отнетите надници и доходи от страна на трафикантите, обогатили се неоснователно от сексуалната експлоатация на трети лица.
Изходът от делото в ЕСПЧ е изключително важен за жертвите на трафик с цел сексуална експлоатация. Чрез прилагането на чл. 329 от Наказателния кодекс държавата третира жертвите на сексуална експлоатация като обвиняеми или отговорни за проблемите, свързани с липса на ясен статут по отношение проституцията, а не като жертви на престъпление. Трафикантите често държат жертвите в подчинение, като им внушават, че държавата и институциите не са на тяхна страна. Подобна съдебна практика им помага да затвърдят тази позиция и да направят заплахите към жертвите още по-ефективни. Това води до недоверие на жертвите към държавата и съдебната власт и демотивира участието им в съдебното производство, като същевременно затвърждава зависимостта към трафикантите. Още повече, доходите, генерирани от тяхната експлоатация не се възвръщат чрез искове за вреди, а се считат за подлежащи на конфискация в полза на държавата. Това засилва усещането за несправедливост у жертвите.
Дори когато не са налице данни за трафик и експлоатация, наказателното преследване на проституиращите лица в някои населени места допринася за тяхната маргинализация и прави невъзможна тяхната интеграция в обществото, както и шанса им за алтернативна работа в бъдеще. Свидетелство за съдимост, сочещо, че лицето е осъждано, значително възпрепятства търсенето и кандидатстването за работа за тези, които искат да се откажат от проституцията.
Ето защо, положително решение на ЕСПЧ по жалбата на Д.К. би ще насочило Правителството да преразгледа съответствието на чл. 329 НК с Конвенцията за правата на човека. Подобна отмяна на една отживяла разпоредба, влязла в сила през 1968г, би била както в полза на жертвите на трафик с цел сексуална експлоатация, така и в полза на една силно уязвима към трафика на хора група – независими секс работници, които са обект на социално изключване и маргинализация.
Повече подробности за казуса са налични на официалния сайт на ЕСПЧ тук: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-210388 Жалбоподателката се представлява от адв. Наташа Добрева. Правната помощ се обезпечава по проект, финансиран от Български фонд за жените.
„Всеки път, когато една жена се изправи и се застъпи за себе си, тя се застъпва, може би без да го осъзнава и да го претендира, и за правата на всички жени.“
Мая Ангелу